Ден Първи – 19 юли 1955 г.

гр.Берковица – х.Ком

На 18 юли 1955 година вечерта, туристите – представители на окръзите Варна, Шумен, Русе, В.Търново, Плевен, Враца, Благоевград и Пловдив, а в ранните часове на следващата сутрин и групата от София (общо 36 човека, включени в похода), пристигнаха в красивото планинско градче Берковица, разположено в северните склонове на западна Стара планина, в Берковската котловина, край едноименната река.

На 19 юли Берковица осъмна в тържествена украса. На дърветата по улиците пъстрееха листовките на значката „Турист НРБ”, също имаше агитационни плакати, национални и физкултурни знамена, а на специално направената за целта арка се четеше лозунга „На добър час, другари туристи”. Към обед площада в центъра на града вече беше изпълнен с хора. В редовете на туристическата група имаше радостни ръкостискания, прегръдки и шумни поздравления. Споделяха се мисли за предстоящия младежки туристически поход.

1 001
Изпращане от площада в Берковица

На тържествения митинг по случай изпращането ни градските ръководители на Берковица ни приветстваха и ни пожелаха успех в едномесечния труден поход. Девойка, представител на РКС „връх Ком”, с топли думи поздрави участниците и ни раздаде подаръци. С пламенни думи отвърна и главният ръководител на похода – Марин Кожухаров. Всички бяхме развълнувани от топлия прием-изпращане.

След 2 часа туристическата колона напусна слънчева Берковица и се отправи за хижа Ком. Слънцето жарко припичаше, а препълнените раници станаха два пъти по-тежки и опънаха вратовете ни. Последвалите височини ни изпотиха и принудиха да се разсъблечем. Пример за това даде Павката от Русе с вика „Смъквай дрехите от гърба!” Още на първата почивка, в долината на р. Шабовица, на една зелена поляна започна и разтоварването. Сред шеги и смях изчезнаха първо локумът и част от крушите, с които снабдителят Папазов грижливо беше напълнил по един джоб от раниците ни. Д-р Веждаров (лекар на похода) даже предложи шеговито за олекотяване на багажа мъжете да си подстрижат наполовина четките за бръснене.

След три часа и половина се изкачихме на х.Ком (старата – 1620 м), разположена сред вековна борова гора в местността Покоя, в северната част на Берковската планина. Скоро пред хижата се разгоря и огън, а през красив прозорец, образуван от върховете на боровете, долу светеше Берковица.

1 002
Хижа Ком – старата

Пред лагерния огън след вечеря се проведе и първото общо съвещание на походниците. Главният ръководител представи ръководството и участниците в похода, както следва:

Ръководство:
Марин Кожухаров – главен ръководител, Георги Данов – управител, Стефан Толев – секретар, Д-р Христо Веждаров – лекар на похода, Д-р Кръстю Кръстев и Д-р Илия Илиев – лекарска бригада за научно планинарски изследвания, Васил Попов – домакин, Недю Иванов – топограф, Васил Петрев – организатор, Никола Папазов и Владимир Тошков – снабдители, Иван Хинов – пом.домакин и снабдител.

Участници:
Радка Бакалова, Мария Фурнаджиева, Стефка Балашикова, Райна Величкова, Стефан Жеков, Ненчо Комитски, Кирил Дичев, Илия Давидов (София), д-р Георги Икономов, Димо Йорданов, Павел Цанев (Русе), Кузман Илиев, Младен Денков – Дего Петьофи, Кирил Иванов, Славчо Иванов, Петко Гогов (Берковица), Георги Велев, Арсен Торосян (Варна), Вили Герчев, Любен Паскалев (Шумен), Георги Кръстев Исапов (В.Търново), Георги Манавски (Благоевград), Иван Кръстев, Петър Чакъров (Пловдив).

След представянето на участниците в похода, ръководството ни запозна с правилниците: с вътрешния ред, дневния график, план за културно масовата работа, снабдяването с провизии, изследванията на лекарската бригада и за дежурствата по палатки.

Умората от деня даде отражение и главите натежаха. Едва дочакахме да свърши съвещанието и веднага се отправихме към определените стаи, изразявайки неизпитана радост, че сме под покрив и с наслада се отпуснахме в обятията на Хипнос, бога на съня.

Ден Втори – 20 юли 1955 г.

х.Ком – вр.Ком – река Пробойница

Когато сутринта на 20 юли слънчевите лъчи проникнаха през върховете на боровете, ние правехме своята утринна гимнастика. Акордеонът на Стефчо Жеков от София изпълваше простора с бодра валсова мелодия и правеше гимнастиката и самата сутрин лека и приятна.

За връх Ком групата се разтегли в колона по един и „запълзя” по широката пътека, през боровата гора. Начело със знамената вървяха и дежурните по палатка за днешния ден – русенците, а в ариергарда „симпатичният” Петко от Берковица, за когото не си спомням защо започнахме да го наричаме „Петьофи”, весело подвикваше на двата катъра (Ком и Емине), натоварени с палатките и уредите на лекарската бригада (за научно-планинарските изследвания).

2 003
Към връх Ком

След около 30 минути излязохме на превала – седловината между Mалък и Среден Ком. Оставихме раниците и придружени от двама граничари към 9 часа стигнахме началната точка на маршрута – Големият Ком (2016 м), островърха могила, забила високо челото си в сините простори (на латински думата „ком” означава могила). Географското положение на върха го е определило като начална точка на маршрута Ком-Емине. Стояхме и се любувахме на красотата около нас. Погледът се носеше волно над обгледните долини и върхове.

2 004
На връх Ком с граничарите

През юли 1880 година Иван Вазов се изкачва на връха и написва стихотворението „На Ком”. Там сега има мраморен барелеф с образа на поета и част от текста му.

Оттук окото волно прегради не намира.
Вселената пред мен покорно се простира.
Душата волно диша. От тия планини
умът към нещо светло, голямо се стреми.

Връх Ком е планински първенец, който влиза в страниците на художествената литература чрез перото на народния поет Иван Вазов. В стихотворението, посветено на върха, той по неповторим начин е предал вълнуващите чувства, които буди панорамата от него, а в романа „Нова Земя” му е посветил няколко глави.

Развълнуван и с чувство на особена радост се обърнах на изток. В далечината се очертаваше силуета на надипленото старопланинско било, наподобяващо развълнувано море и забулени над десетки върхове, всеки по своему красив и различен и които в продължение на един месец трябваше да преодолеем и стигнем до Черно море. На върха последва кратка литературна програма, която завърши с пламенни думи на главния ръководител – „обявяване на началото на похода и за успешното му завършване”. Думите му бяха изпратени с туристическо „Ура” и песента „Планинарю смел”.

Походът е открит! Обзе ни особено вълнение. Предстоеше да направим и първите крачки от началната точка. Някой предложи да вземем по едно камъче от Ком и да отнесем до Емине, откъдето да го хвърлим в морето. Предложението ведната се прие. Разбира се, не е трудно да се отгатне, че размерите на тия камъчета бяха от възможно най-дребните, които можеха да се намерят на върха. След тази „процедура”, начело с водача Г.Данов и под звуците на акордеона на Стефчо с песента…

Планинарю смел, към върха поел,
на борба със бури, ветрове,
пропасти, скали смело премини
и горд като орел ще бъдеш ти!

… тръгнахме за нос Емине.

2 005
Първите стъпки

Първите крачки бяха направени, нищо, че ще трябваше да направим още около един милион. Ние бяхме уверени, че крачкомерът, който висеше на колана на капитан Недю Иванов ще ги отброи.

2 006
В колона към Емине

Неусетно слязохме обратно до седлото при раниците. Траверсирахме Малък Ком (1980 м) и се спуснахме към мандрата в местността „Торището”, където направихме малка почивка. След това пътят навлезе в букова гора и покрай възвишенията „Голата” и „Зелена глава”, където на времето е имало римски укрепления за контрол на прохода „Петрохан”, където набързо се озовахме. Той бил използван още в римско време и по съществуващите следи от древни крепости личи, че тогава е бил важна съобщителна артерия. След разширяване на пътя през 1863 г. от Мидхад паша, на поляната на превала е било построено малко ханче от берковичанинът Петър Ангелов. Оттогава проходът започнал да се нарича „Петрохан”.

Тук бяхме приятно изненадани от домакина Васил Попов, който беше избързал, малко преди нас, за да организира обяд – супа, топла храна и режещо се с нож овче кисело мляко. Последва двучасова почивка и разглеждане на строящата се „Петроханска каскада”.

Горската поляна на билото на „Петрохан”, векове наред представлявала килим от цветя. Сега се е превърнала в малко планинско езеро с 6 метра високи бетонни стени. Захранване на езерото става чрез 2 канала, то събира водите от южните склонове на Берковската планина. Оттук по напорни тръби водата се спуска надолу и задвижва ВЕЦ-овете „Петрохан”, „Бързия” и „Клисура”, с което каскадата придобива огромно стопанско значение за този край.

Ободрени след почивката, поехме пътя към Козница (билото от „Петрохан” до „Лакатник”). След половинчасово изкачване по маркиран път, продължихме по полегатото било. Последователно преминахме слабо издигащите се върхове над билото Малка и Голяма Козница. Уморени от жегата и товара, спряхме за почивка на малка полянка до самия ръб на билото с разклон за връх Тодорини кукли (1785 м) и гара Лакатник.

На северозапад под нас Козница се спуска стръмно и образува живописната клисура на река Бързия, в която е разположено едно именото село, заедно с електроцентралата над него. На югоизток билото продължава по връх Балдуин и достига Искърския пролом. На североизток се открива тясното било, завършващо с най-високия връх на Козница – Тодорини кукли, с хубави каменни отвесни скали, предлагащи чудесна панорама.

* * *
За „Тодорини кукли” легенда разказва, че село Спанчевци (Берковско, сега квартал на Вършец) по време на османското робство принадлежало на Берковския Хасан бей. Той бил в напреднала възраст, но очите му все красотата търсели и продължавал да задиря най-хубавите моми и невести.

Сиромашията в селото била голяма, но хората живеели задружно. По стар обичай се събирали по седенки-преденки в дома на най-личните, хубави моми, между които била и Тодора Стоянова. Гласът и бил звучен, а русите и плитки стигали до под кръста. Често до нея сядал Иван и свирел с медения си кавал. Млад и снажен бил той. Били си дали дума с Тодора, когато зазими овцете да се съберат по венчило, дом да градят, челяд да отглеждат.

Една вечер бащата на Тодора донесъл нерадостна вест. Остарелият бей научил за хубостта на Тодора и пратил хабер, че ще я вземе в харема си. Пратил и богати дарове – сърма, коприна и два наниза жълтици. Когато видяла даровете, Тодора заплакала. Оплаквало я и цялото село. Но тя била силна българка, грабнала бели незапредени къдели вълна, шарената хурка, вретеното, дето Иван ѝ измайсторил и побягнала към върха, дето със стадото си бил нейният любим. Преди да влезе в гората, чула тропот. След нея препускали конници. Припнала с всички сили, като кошута, но потерята вече я настигала. Със сетни сили стигнала зъбера на една скала, под която зеела пропаст. Обърнала се към бея и с все сила извикала: „Проклет да си Хасан бей, дето искаш от либе да ме отделиш!” Гледал я слисан беят и думал: „Слезни ханъм Тодоро, слезни! Бива ли такава хубост да затриеш?” Но тя не искала да чуе думите му. Девойката полетяла към пропастта с разпилени руси коси. Вятър подел и разнесъл белите и къдели, които се накиприли като кукли по околните върхари.

Векове са изминали оттогава, а върхът величаво извисил снага в подножието на самата Стара планина, все още се нарича „Тодорини кукли” и напомня за вярната любов на една българка.

Това знаят и разказват хората от Берковските села, ала ако минете през Вършец, ще чуете трета легенда за друга юначна и смела Тодора, която живяла много отдавна в този край.

Отдавна някога в село Спанчевци живяла хубавата мома Тодора. В една късна есен тя свикала голяма седянка в бащиния си двор. Наклали буен огън, около който се наредили селските моми и ергени. Момите плели и предяли, момците им чупели орехи и пригласяли на моминските песни с кавали и дудуци. От време на време някоя дяволита девойка припявала дружките си за един или друг момък и припевките били изпращани с весели подвиквания. Така неусетно в песни, работа и закачки превалили нощта, ала младите не се сещали за сън. Когато месечината приклекнала над планинските чуки, момите запели песента „Изгряла ясна месечинка”, ергените се събрали на купчинка и зашушукали нещо по между си, а после рекли на момите:
– Която мома изпреде най-рано куклата (къделята) си, на нея ще се падне най-хубвият момък!
– Не най-хубавият, а най-юначният! – възразила Тодора; нам трябват юначни мъже!
– Ний ще признаем за най-юначен оня момък, – откликнали вкупом девойките, – който посмее сам преди първи петли да се изкачи на връх планината и да забие кол на най-високата чука.

Момците останали като попарени след тия думи. Кой ще посмее да премине през дърварското кладенче, докато песните на петлите не разгонят самодивите, дето играят край него до късна доба. Подигравателни закачки засипали спотаените и засрамени момци.
– Ето на, свършва ми се куклата, а още не зная кой момък ще ми се падне, – подметнала една от момите.
– И това ми било мъже! – притурила друга.

Само Тодора бързала да преде и изпод вежди поглеждала омърлушените ергени. Като изпрела къделята си станала и рекла:
– Тогава аз ще отида и никаква награда не искам. Ще забия хурката на чуката и веднага ще се върна!

Слисали се моми и момци, онемяла цялата седянка пред Тодорините думи. А тя скочила и тръгнала в тъмната нощ. Стигнала на най-горната чука, но почвата била камениста и тя приклекнала на колене за да натисне с все сила хурката си. Когато успяла да я забоде, надигнала се да стане, но някаква невидима сила я дръпнала за престилката. Тодора се опитала да се изскубне и с всички сили се дръпнала назад, но полетяла в пропастта.

Дълго време чакали момите и ергените, но Тодора не се завръщала. Рано сутринта селските ергени тръгнали да дирят смелата девойка. Намерили забитата хурка на най-горната чука и парче от престилката и. Разбрали, че в непрогледния мрак заедно с хурката си е забучила и престилката си. Открили тялото на девойката в пропастта, изнесли го и го погребали на високата чука до хурката. Оттогава и до ден днешен красивите чуки наричат „Тодорини кукли”.

* * *
От разклона по маркирана пътека, сочеща пътя за гара Лакатник продължихме по южния склон на „Дебели рът”(Крушачки връх) и не след дълго излязохме на „Червената локва” (с червеникаво-глинести брегове, оправдаващи името ѝ). След кратка почивка продължихме на изток до връх Балдуин. Оттук изоставихме тази пътека и по маркировката в югоизточна посока се спуснахме по стръмната каменна пътека на Менков рът, близо до изворите на река Пробойница и около 19 часа в местността Брезако се спряхме за да пренощуваме. За по-малко от 10 минути на малката поляна на левия бряг на реката изникнаха 11 палатки и лагерът беше готов.

Няма нищо по-хубаво от лагерния огън. След дневната умора от изминатия преход, той създава истинска наслада. А звездното небе, хубавата поляна сред буковата гора и клокоченето на реката под нас придаваха на бивака ни още по-голяма красота. Изведнъж прозвуча мелодията на хубава планинарска песен. Стефчо беше засвирил на акордеона си. Една след друга се редяха песните, на никого не му се спеше… Но … нали има правилник … гласът на дежурния сепва всички ни: „Строй се за проверка!”

Часът е 22. Пламъците на огъня хвърляха бледа светлина върху строените в две редици участници в похода. Едно след друго прозвучаха в тишината имената на другарите и краткият отговор „Тук”. Дежурният докладва: „Другарю главен ръководител, на вечерна проверка всички участници в републиканския поход са налице.”

Скоро в лагера се възцари пълна тишина. Само караулът от време на време хвърляше по някоя съчка на загасващия огън.

Ден Трети – 21 юли 1955 г.

река Пробойница – село Лакатник

Сутринта едва се е съмнало и бодрият глас на дежурния пробуди всички със „Ставай за утринна гимнастика!”, а походничките от женската палатка запяха детската песничка:

Мила мамо, събуди ме, раничко ме събуди,
искам слънцето да видя как изгрява призори.
Мила мамо, събуди ме, раничко ме събуди,
искам славея да чуя как запява призори.
Мила мамо, събуди ме, раничко ме събуди,
но преди да ме събудиш, сладичко ме целуни…

Така започна третият ден от похода…

Подранили, към 6 и половина часа, преди още слънцето да е огряло околните била, се спуснахме през вековна, трудно проходима гора, по романтичната долина на р. Пробойница, вливаща се в река Искър. Пътят бе малко изморителен, но се компенсираше с вълненията, които преживявахме при преминаване на долината. Игривите води на Пробойница се спускаха стремглаво по тесните и изгладени улеи и на места образуваха красиви вирове в каменното корито. Неусетно слязохме в колибарското селище „Губислав”, дълго километри, и затова го нарекохме „губим се бавно”. Паднала скала по пътя към сухия дол беше прекъснала пътя и катърите преминаха доста трудно под опитното водачество на походниците от палатката на Берковица. Вървяхме по пътя на партизанските отряди на Денчо Знеполски и Дичо Петров, пресякохме шосето София-Мездра и по висящия мост над Искъра за около 10-15 минути достигнахме едно от най-живописните места на Искърския пролом – гара Лакатник, построена на високите скали на десния бряг на реката. Тук Искъра променя посоката си на движение от север на североизток, откъдето може би идва и името Лакатник (Лакът).

3 007
Река Искър край село Лакатник

На север, пред нас, от устието на р.Пробойница, на левия бряг на р.Искър, стоят неми и спокойни отвесно издигащите се от 100 до 300 метра Лакатнишки скали, които са алпийски катерачен тренировъчен обект. Пред нас, кацнала върху скалите, се открива хижата „Орлово гнездо” на алпинистите – спортът на хладнокръвните и смелите. Какви сърца са имали ония алпинисти, построили дървената къщичка върху тази почти отвесна скала. Закрепена с железа, тя побира едва 4 човека. Погледната от гарата ти се струва, че виждаш скътано орлово гнездо във висините на 620 м. Под нея – пропаст, а долу шуми неспирно реката. По-надясно, горе над скалата се издига паметник, бележещ мястото, откъдето през 1923 година са били хвърлени в бездната четирима въстаници, септемврийци от Осиково (сега Миланово).

По тясната ивица между скалите и реката се промъква шосето, край което, близо до пещерата, бликат бистрите, буйни и пенливи води на карстовия извор „Житолюб”. Край него любителите на подземните светове посещават Лакатнишката пещера „Темната дупка”, прочута с гърмящия си водопад. Може би на открито водопадът щеше да изглежда най-обикновен, но тук, под земята, където не влиза слънце и ехото увеличава шумовете, той е смайващ.

От гарата дълбоко под нас светлее р. Искър, която тук е по-дълбока и по-широка, а водата е зелена и тече бавно. Милиони години водите на някогашното езеро на Софийско поле и Искъра, дълбали снагата на Стара планина, за да проникнат на север и се излеят в река Дунав. Тази дейност на природата е ярко изразена в приказната панорама на дефилето-пролом, което от „входната врата” – гара Курило до Лютиброд е дълго 63 км. Като включим и продължението му в Предбалкана до Червен бряг, общата му дължина нараства на 156 км. Дълбока тясна клисура, грамадни уединени каменни блокове, остри и отвесни скали, голи върхове, каменни тераси и фантастични скални форми, непрекъснато се сменят със заоблени гористи върхове със зелени поляни и горски падини. Долу шуми реката, а горе през тясна пролука се вижда синьото небе.

По време на почивката на гарата, научно изследователската лекарска бригада, с пристигналата апаратура и лаборанти от София, проведе първите изследвания.

Обядвахме топла храна в ресторанта. Изкъпахме се в Искъра и надвечер по хубавото 7 километрово шосе се отправихме към едноименото село, където построихме втория бивак, от който до късно през нощта се чуваха волните планинарски песни на походниците.

Ден Четвърти – 22 юли 1955 г.

с.Лакатник – горски дом Чукава – с.Лескова махала

3 008
На тръгване от село Лакатник

Предстоеше ни сравнително дълъг път и затова се наложи да станем по-рано сутринта. Придвижихме се покрай източната страна на връх Яворец (1351 м), през ливадите на местностите „Корен” и „Ключа” и излязохме при чешмата в местността „Чемерник”, удобно място за почивка. Закусихме, утолихме жаждата и продължихме движението по източните склонове на връх Издремец (1495 м), получил името си от дрямките на добитъка на върха. Прекосихме обширната „Манастирска ливада” и коларски път ни изведе на превала при „Берилова воденица” – хубаво и широко място. Надясно белееха къщите на махалите „Редина”, „Размерица” и „Лесков дол”. Вляво, дълбоко в долината на бързоструйната река Габровница, между високи склонове на планината, обграден от стара гора, се е скътал манастирът „Света Богородица”. Наричат го още Осеновлагски, по името на селцето Осеновлаг, но е по-известен с името „Седемте престола”. Именословът идва от седемте олтарни престола (по два в три помещения и един в централния олтар). Подобна църковна архитектура не се среща никъде другаде и манастирът е единствен у нас по своя оригинален градеж. Истински исторически паметник, свидетелстващ за твърдостта и будния революционен дух на българския народ.

Над манастира има останки от стара римска крепост, наречена „Калето” останала от времето на Юстиниан Велики. Тук римските легиони са спирали варварите от север, които се опитвали да нахлуят в римската империя. За началото на манастира няма точни сведения, предполага се, че е основан през XI век върху старо езическо капище.

* * *
За основаването на манастира съществуват няколко предания. Според едно от тях той е построен от седемте ученици на братята Кирил и Методи. Възникването му се свързва и с легендата за въстанието на цар Петър Делян – внук на Самуил и син на цар Гавраил Радомир от брака му с дъщерята на маджарския крал Стефан I.

През 1019 година Охрид, столица на тогавашна България, е завладяна от византийците, а Петър Делян е отведен като пленник в Цариград. Тук преживява около 20 години, но накрая успява да избяга в Унгария, а по-късно пристига в Белград, където съумява да обедини българите от западните покрайнини и да вдигне въстание. Превзема Ниш и Скопие, а народът го подкрепя навсякъде. Отправя се за Солун, но византийският император Михаил IV побягва със свитата си. Вестта за въстанието достига и до другите потомци на българските царе. В началото на 1041 г. се появява Алусиан, внук на Самуиловия брат Арон, живеещ в Армения и син на Иван Владислав, с претенции за престола. Петър Делян поверява на Алусиан 40 хилядна армия, със задачата да обсади и превземе град Солун, но заради некъдърното си командване последният позволява на византийците да го изненадат и разбият. Прибирайки се в лагера си край крепостта „Острово” в южна Македония, Петър Делян е измамен и ослепен от Алусиан. Макар и сляп, Петър Делян продължава да води въстаниците, но още в първото сражение е разбит от византийските войски, в чиито редове имало и скандинавски наемници. Според преданието Делян е посечен от наемника на Византия – норвежкият княз Хералд Хардрат – основател на норвежката столица Осло, който не случайно е една норвежка сага е наречен „опустошител на България”.

Съществува и легенда за манастира, според която Петър Делян имал 7 приближени боляри, които решават да построят седем манастира, за всеки по един. Но теренът се оказва труден и построяват един със седем престола (олтари), в които да могат да служат едновременно седем свещеника.

През 18 век светилището е опустошено от турците. Покрай него е минавал пътят от Видин за Цариград, по който са придвижвали султанската хазна. Същата през 1737 година била ограбена в околностите на манастира. Тогава Видинският паша разпоредил манастирът да бъде изгорен до основи. След разрушаването му местността запустява. Възстановен е от троянския майстор Стоян (1760-1770 година) и обновен през XIX век.

Ценни реликви са запазените тук евангелия от 1773 година. Съхранени са и спомените от идването на Отец Паисий, Васил Левски и други. През 1779 година в него намерил убежище Софроний Врачански, преследван от кърджалиите. Оттогава е останала една антика – клепало с инициалите му – „С. Еп. Вр.” През 1849 година йеромонах Христофор открил тук килийно училище за децата от околните села.

Запазен е и спомен от поета Иван Вазов, който при излетите си до красиви и святи места из този край е отсядал в манастирския чердак. Вдъхновен от тишината, пишел своите стихове. Тук се ражда от поверията за размирните времена и прекрасната балада „Клепалото бие”:

Във глуха планинска долина стояла
във стари години обител света,
кандилце блещяло, молитва се пяла
във черквица бедна, далеч от света.

Но таз идилия била разрушена от неверник зъл, който убил старият калугер и запалил манастира…

От божия дом не остало ни диря…
Един спомен мътен остал на света.
Един само спомен и чудо незнайно:
тук всяка неделя, по тъмни зори,
гласът на клепало разнася се тайно
по ближни долове, из глухи гори.

* * *
От Бериловата воденица колоната премина последователно местностите „Говежди преслап” и тревистото било на „Влахина планина”, в близост до връх Високата чукла. Времето започна да се влошава и заваля. Това наложи с по-бързо темпо да се спуснем към горския дом Чукава, построен на хубава поляна, на запад от едноимения връх, където се подслонихме от силния дъжд и обядвахме.

4 009
Горски дом Чукава

* * *
Според предание името на село Батулия е свързано с легендарния хайдутин Батул войвода, син на Куркур кехая от равна Добруджа. Батул бил буйна натура, смел и непокорен. Не можел да търпи золумите, що вършели турците в родния му град. Веднъж по време на вършитба насред мегдана при свада бастисал турска чалма заедно с това що било под нея. Подгонили го заптиетата, Батул яхнал аления си вихрогон и поел на запад към Стара планина, срещу течението на река Искър и се озовал на източния скат над реката. Насякъл дъбове и буки, вързал ги на коня на теглич и спрял на една ливада. Там вдигнал къща с мазе на един кат. Друга такава нямало в района. Минавайки, селяните спирали да оглеждат къщата. Много от момите го харесвали, но той дори не ги поглеждал. Изгора му станала сирота Мара, на чийто ръце тегнели две невръстни деца – Стоянка и Добринчо. Приел ги той в къщата си и заживяли радостно и сговорно. Сред селото минали турци. Минали, но не заминали, останали в конака да събират данъци и за високата порта еничерчета да вземат. Мъжете псували, жените проклинали. Вечерта в конака натрупали събраното, а задържаните три момченца залостили в отделна одая. Сред тях бил и Добринчо, детето на Мара. След като се нагостили богато и сръбнали някое друго павурче, турците разрешили само една от майките да влезе и укроти децата. Жените избрали Мара.

Още по тъмно, преди зазоряване затропали копитата на конете. Били шестима, а водели осем коня и една талига. С децата тръгнала и Мара да ги изпрати. За една нощ косите и побелели, ръцете и затреперали, а тя само повтаряла „… Господи помогни…”

На сутринта странен камък препречил пътя. Стъписал се конвоят, запръхтяли конете, усетили някаква опасност. Изтрещяла пушка и водачът се свлякъл от седлото. Вторият изстрел повалил още един от конвоя. Третият за зла участ пронизал Мара в сърцето и тя паднала в талигата с децата, без дори да изохка. Като видял що станало с Мара, Батул извадил ножа си и се нахвърлил върху конвоиращите, които дали отпор. С рани и отсечени пръсти на лявата ръка, хванал Балкана и станал хайдутин да отмъщава за поруганата чест на жена, дете, род и родина.

Случката станала през лятото на 1443 година, на негово име десет години по-късно хората нарекли селото си Батулия. Така е записано и в турски тефтери от 1453 година, а мястото където Мара била пронизана, нарекли Марина мрътвина. Телата на убитите насилници местните хора отнесли и закопали далеч от селото, от другата страна на Искъра. Години по-късно, когато пороите отнесли земята, на склона, където били заровени турците, се показали костите им. Местността получила името Реброво – да дава кураж на балканджиите и да знаят насилниците, че всеки който им стори зло, го чака това! Днес Реброво е малко китно селце, а вечер когато заблестят електрическите лампи, селището напомня Търново.

* * *
По време на почивката в горския дом Чукава до изсушаването на мокрите дрехи, походниците от русенската палатка решихме да си пречистим раниците от бързо развалящите се продукти, като от тях решихме да направим трипластова плодова торта. Между пластовете поставихме пълнеж – смес от пресни круши, мармалад, орехи, разбит бутер и кондензирано мляко. Над третия ред бисквити заляхме тортата отново с подсладено мляко, шоколад с орехи, борови връхчета и крем от разбити на пяна белтъци и всичко запекохме на умерен огън. След изпичането и я нарязахме на парчета, равни на броя на участниците и я оставихме да изстине, а ние излязохме да си подредим раниците.

В това време приятно дразнещата обонянието миризма привлякла походниците и още в топло състояние я изяли за наше здраве, без да оставят даже едно парче да опитаме. Когато разбрахме какво се е случило с тортата, всички бяха доволни и усмихнати, освен нас. Д-р Икономов се намуси, но през смях каза, че ще научи тарикатите на уважение.

Набързо правим втора торта, но този път в пълнежа слагаме и съдържанието на две пакетчета английска сол, примесена с шоколадови пургативи. След изпичането и я нарязваме на броя на походниците и отново я оставяме да изстине на масата.

След 15-20 минути тортата вече беше изядена с вълчи апетит. Пекна слънце и ние в колона напуснахме горския дом. Русенци останахме на опашката леко усмихнати в очакване на това, което щеше да се случи. За наш късмет пътят ни минаваше през гола, равна поляна, по която нарядко се показваха цветчета.

Изведнъж от вървящите пред нас мъже и жени се зачуха тревожни викове: „Олеле стомахът ми, не издържам!”, хващайки се за коремите и гащетата. „Минавайте бързо напред и не се обръщайте назад!”. Само за секунди голата равна поляна се напълни с наклякали туристи. Всеки гледаше да се облекчи, без да се срамува мъж или жена е. Е … посмяхме се от сърце, защото незачетеният ни труд бе възнаграден с много смях от комичното произшествие. По време на походи се случваха и такива неща, които с пикантността си ни разсмиваха до края.

След закачливата история с „прочистването“, продължихме траверсирането на връх „Чукава” (1589 м) и слязохме в билната седловина „Разделена вода” (1380 м) и при почти равен път се спуснахме в ливадите на село Лескова махала. Времето отново се намръщи, заваля и при първата плевня, която беше близо до чешма с корито, прекарахме нощта на топло в сеното.

Ден Пети – 23 юли 1955 година

с. Лескова махала – вр. Мургаш – Витиня

Утринта беше мрачна. Небето беше покрито с облаци и духаше вятър. Това беше добре дошло за походниците, защото предстоеше 12 часов преход до Витиня. Колоната се проточи по вододелната седловина „Преслопа” – между Огойска и Литаковска реки. Преминахме възвишенията на връх Бигла (1325 м), закътаната в гората „Белева поляна”, покрай едноимения връх с разхвърлени каменни блокове и по слаб наклон заобиколихме връх Златеришки камък (1262 м). За около 20 минути слязохме в местността „Осенов пряслоп” – горска поляна, с чешма с питейна вода.

След кратка почивка продължихме през гората, заобиколихме от юг връх Рудящи камък и се спуснахме в местността „Дълбок трап”, където на малка полянка направихме почивка. Оттук маршрута ни продължи в югоизточна посока, заобиколихме по южния склон връх Чилек (1100 м) и слязохме в местността „Снегова бара”, след което се изкачихме на височината „Белият камък” (1270 м). Предстоеше ни изкачването на най-високия връх в тази част на планината – връх Мургаш (1687 м) с метеорологичната наблюдателница на върха.

Продълговатото му теме с посока запад-изток е обширно тревисто планинско пасище, склоновете му на север са стръмни, а на юг – полегати и обрасли с хубави широколистни гори. Погледнати отдалеч, те чернеят, а върхът изглежда „мургав” под светлосиния небосклон, от където вероятно е получил и името си.

* * *
Върхът е свързан с легенда, че някога тук е живяла много красива мома, толкова красива, че била за чудо и приказ. За нейната хубост и пъргавина песни се пеели и славата и се носела навред. Идвали момци от близки и далечни села, пращали сватове да я искат, но тя все ги връщала, все не ги харесвала, не откривала момък, достоен за нейната хубост и трудолюбие. Така изминали години. Омръзнали годежарите на девойката, омръзнали и на нейните родители и близки. Често отказвали да приемат в дома си сватове, ала те от дума не разбирали. Все се надявали, че с настояване и търпение ще склонят девойката, ще събудят милост в сърцето и. Един ден решила тя да се изхитри и за да се спаси от досадните годежари, казала:
– Ще се омъжа за оня момък, който ме натовари на гърба си и ме изнесе на най-високия връх в планината.

Мнозина се стъписали от това желание и решили да се откажат, ала други с готовност се съгласили да опитат, но всички падали от умора по средата на върха.

Един ден в селото пристигнал смел и юначен момък, казвал се Мургаш. Дошъл при девойката, поведен от хорските приказки за легендарната и хубост, от песните на нейната доброта и работливост. Като я видял, замаяла му се главата, затуптяло му юнашкото сърце и без много да му мисли, метнал девойката на гърба си и като хала полетял нагоре из стръмното. Не усещал ни тежест, ни умора и успял да се изкачи със скъпия товар до върха, но стигайки до целта, той се строполил мъртъв на тревата. Там го погребали, удивени всички от необикновената му сила. Неговото име дали на върха, най-красивият връх в Стара планина, свързан с легендарните подвизи за българската свобода от годините на турското робство до най-новата ни история.

* * *
Прохладното време ни позволи да достигнем до върха след 2 часа, без особени усилия и умора, обядвахме на живописната “Зла поляна”, след което се спуснахме през Говедарника на наклонената горска поляна “Яворец” в местността “Биленица”. Тук бяхме посрещнати от тъмен дъждовен облак и към “Бечова ливада”, в продължение на 40 минути се изля проливен дъжд и трябваше да продължим “забулени” под платнищата, изпод които, въпреки лошото време, ечаха бодрите ни песни.

След около един час на изток по билото по път през гора излизаме на поляната “Маанатец” с разхвърляни каменни блокове. С повишено самочувствие се изкачихме на крайпътната поляна “Сватбарника”. Оттук с бодра крачка се спуснахме по мокрите и хлъзгави пътеки на Витинския рид. На много места из гората се виждаха хранилки за сърни. Към 20 часа на прохода Витиня бяхме посрещнати с приветствени възгласи от представители от София – ВКФС, ЦНИИФК. и от местните горски власти. С това завърши 12-часовият ни преход и скоро пред палатките на бивака лумнаха лагерните огньове.

Витиня е вододелна седловина между Чурешката река на юг и река Бебреш на север. Тя се намира на 4-5 километра западно от прохода Арабаконак. Седловината придоби особено голямо значeние след прокарване през нея на пътя София-Варна. Преди построяването на магистралата с тунел под самата Витиня, тя беше най-оживеното място по Старопланинското било с никога не стихващ поток от коли и хора. В околностите и досега може приятно да се прекара почивния ден.

Ден Шести – 24 юли 1955 година

Витиня – Арабаконашки проход – хижа Чавдар

Преди обед научно-изследователската бригада в състав: докторите Веждаров, Икономов, Илиев и Кръстев, която съпровождаше похода, заедно с лаборантите, проведоха изследвания за установяване на промените, настъпващи в организма на участниците по време на този дълъг поход.

Пътят Витиня – х. Чавдар бе един от най-късите и леки маршрути по билото на планината. Пътуването по него бе приятно, само с едно изкачване. Напуснахме Витиня при прохладно време. Прехвърлихме височината през Арабаконашкия проход и след 2 часа достигнахме паметник, построен в чест на загиналите руски бойци по време на освободителната война, който винаги ще напомня на поколенията за героичното минало и саможертвата на руските войни. Арабаконашката седловина дели Камарското поле на юг от долината на река Бебреш на север. През прохода до неотдавна минаваше пътят от София за Варна и Русе. Сега той е почти изоставен. Арабаконак е известен още като Ботевградски проход. Завинаги ще остане свързан с историческото минало на нашия народ. Тук през 1872 година Димитър Общи прави фаталната грешка с ограбването на турската хазна. Пет години по-късно над прохода по сколоновете на връх Звездец са разположени турските отбранителни позиции защитаващи Арабаконак и Етрополския проход, които обаче не могат да спрат победоносно настъпващите руски войски, командвани от генерал Гурко. В тяхна чест е издигнат скромен паметник. През почивката водачът на похода – Георги Данов изнесе кратка информация за историческите събития в тази част на планината.

Поехме отново пътя и подсичаме връх Звездец (1655 м). В миналото тук е имало звездообразна крепост, изградена от българите, впоследствие укрепена и разширена от османците (Илдъз табия). Източно от върха е минавал старият римски път от Сердика за Етрополе.

На седловината направихме почивка, след което се изкачихме на връх Баба (1786 м). Изведнъж ни забули гъста мъгла и загубихме маркировката в гората. Заблудихме се и се завъртяхме в кръг. Едва след няколкочасово лутане из гората и мъглата се спуснахме към хижа Чавдар и още с влизането ни отвън заваля пороен дъжд.

Ден Седми – 25 юли 1955 година

почивен ден на хижа Чавдар

Хижа Чавдар е разположена в южните склонове на Радина планина всред стара букова гора на 1400 метра, край студен извор в местността “Вихрушки поляни”, югозападно от връх Баба. По-рано хижата последователно се е именувала “Планинец” и “Баба”. Сегашното и име е свързано с партизанската бригада Чавдар, която е действала в тази част на Балкана и е използвала хижата за щаб и подслон. В хижата е обзаведен и музеен кът.

7 011
Хижа Чавдар

Този ден беше първият почивен ден. Научно-изследователската бригада продължи с изследванията си. Едни се редяха пред кантара да бъдат претеглени, а други неохотно подаваха ръка да им се вземе кръв. Трети спринтираха няколко секунди, преди да им се измери кръвното налягане и пулса. Най-весело беше със силомера, всеки искаше да покаже, че е по-силен от другите.

Палатката ни бе наречена на името на Павел Делирадев, преминал Ком-Емине през 1933 г. за 30 дни. При всяко бивакуване обтягахме и допълнителен навес край нея. Нашата тройка – д-р Г. Икономов, П. Цанев и аз, подготвяхме под навеса закуската, обеда и вечерята и понеже храната ни беше доста еднообразна, някои се заричаха, че след връщането ни нямат да видят до края на живота си повече яйца и миш-маш.

Ден Осми – 26 юли 1955 година

хижа Чавдар – седловина Кашана – масив Косица

Отпочинали добре, с бодра крачка напуснахме хижа Чавдар на път за поляната “Редежа”, заобиколена от буки. Маркирана пътека през гората ни изведе на билото на местността “Хаджийца”. За около час траверсирахме вр.Етрополска баба (1786 м) и продължихме на изток по билото, където се редят върховете Малка Баба, Говедарника (Мара Гидик) (1790 м), характерен с разхвърлените грамадни каменни блокове, възлязохме на скалистия вр. Мургана (1639 м) и след около 4 часа стигнаме билната седловина Кашана (1365 м), през която минава Златишкия проход (Златица – Етрополе). Седловината е границата между Западна и Средна Стара планина. С удоволствие спряхме за почивка на малкото планинско езерце „Равна”, което не пресъхва и през лятото, около което се е оформило малко миньорско селище. Обядвахме и след почивката продължихме на изток покрай възловия връх Кордуна за връх Свищи плаз (1889 м). Последният се откроява с грамадния си конус, чийто стръмни склонове са прорязани от дълбоки улеи и сипеи. Тежко ти, ако тук те свари буря и чуеш как вятърът зловещо свири в улеите. Вероятно именословът му – Свищи плаз е влязъл в топонимията от думите свистя и плаз (улей).

8 012
Почивка до езеро Равна

Към 17 часа започна лек дъждец. Това ни принуди бързо да преминем връх Разбой и да се спуснем над гората, в масива под връх Косица (2010 м), но в мокрежа и стръмнината не намерихме подходящо място за бивак. Скоро дъждът спря и групата, която изпратихме за разузнаване, намери подходяща поляна за бивакуване. Набързо приготвихме прочутия си миш-маш, при все че Павката мърмореше и пъхтеше сърдито.

През нощта не валя дъжд, но бе ветровито. Димът от недогорелите пънове от лагерния огън влизаше в палатките. Вярно, не беше приятно, но пък беше топло.

Ден Девети – 27 юли 1955 година

масив Косица – връх Вежен – хижа Козя стена

Предстоеше ни един от дългите преходи по голо, открито, старопланинско било, което рядко слизаше под 2000 метра. Това наложи преди разсъмване да напуснем лагера. По „Лопенската пътека” (свързваща Пирдоп с Лопен) се изкачихме на масива Голяма Косица (2010 м) – тясно, голо и каменисто било, на места назъбено като трион. Закусихме „на крак” и по добре маркирана пътека през клек траверсирахме върховете Паскал (2029 м), Картала (2033 м) и Тетевенска голяма баба (2071 м). Направихме кратка почивка и след нея преминахме тревистия масив Булованя (2043 м), безимения връх и през последващата седловина и южна страна на връх Братаница (1992 м). Оттук тясна пътека ни изведе на скалистото назъбено било „Каменната порта”, широко на места до метър и половина и наричано от туристите „малкото конче” (наподобяващото кончето в Пирин). Продължихме по билото, пресякохме малкия конусовиден връх Пъпа и навлязохме във Веженския масив (2198 м) – трети по височина в Стара планина, който като стар дъб, пуснал дълбоки корени, е разстлал красиви склонове на всички страни. В най-горната си част прилича на триъгълник, очертан от три скални могили. В малка падинка близо до самото било са изворите на река Заводна, където направихме почивка и разгледахме панорамата, открила се пред нас. Тук бяхме посрещнати от русенска група (екскурзионно летуване), която ни поднесе цветя и подаръци.

По време на обеда пухкави облаци се загониха по небето. Заваля дъжд и се наложи да се забулим с платнищата. Но летните облаци, така както бързо дойдоха, така и вятърът набързо ги отвя. Засамарихме и се отправихме към билното възвишение на връх Каменица. Оттук с леко слизане стигнаме седловината на Рибаришкия проход (1916 м), вече запустяла конска пътека, свързваща село Рибарица със село Розино, до където бяхме изпратени от русенската група. Продължихме по пътеката, стъпаловидно спускаща се към Горни ветровити преслап в западното подножие на скалистата грамада Юмрука (1819 м). Прекосяваме грамадния и трудно достъпен връх Юмрука, наричан от местното население още „Кавладаня” (от турски – обир на проход). В турско време тук са ставали чести нападения и грабежи на минаващите търговци-керванджии.

От върха билото на Стара планина взема чисто северна посока до връх Ушите. Пътеката продължава през гората и извежда до кладенче със студена питейна вода (единственият извор по маршрута) до хижа Козя стена. Оттук камениста пътека с няколко малки изкачвания и слизания ни доведе до „Демир Капия” (железни врата) – две грамадни скали, между които като през порта се промъква пътеката. Преди съединението на Северна и Южна България на Демир Капия е имало митнически пункт за стадата на търговците-джелепи. Продължихме по пътеката и след час и половина по билото през Карчов преслап (1636 м), обрасъл в трева и хвойна, стигнахме до връх Ушите (1766 м), наричан още Капуджика или Вратицата, откъдето билото отново се отправя на изток. Пътят до връх Козя стена туристите наричат Кенда балкан – красив, тесен гребен със стръмно спускащи се склонове на север и юг. Неусетно назъбената пътека ни изведе на обширната Маркова ливада. Според местно предание Крали Марко е предпочитал това място за приятна почивка по време на хвърковатите си полети из гордия Балкан. Пътуването през тревистата ливада бе приятно, но прехвърляйки се по южния скалист скат на билото, известно тук с наименованието „Трионите”, по тясната, стръмна и камениста пътека, натоварените катъри Ком и Емине преминаха трудно. Убедихме се, че пътеката не носи случайно името „Коликон”, с което е известна.

Изведнъж гъста мъгла пролази и ни забули, пред нас нищо не се виждаше. Катърите затрептяха, зацвилиха и започнаха да се теглят назад. Ком, който беше начело, се подхлъзна в мъглата и се свлякохме на 2-3 метра по стръмния склон, заедно с медицинската апаратура и палатките само на 50-60 метра от хижа Козя стена. Но за наше щастие вятърът прогони мъглата и макар с ожулени ръце и крака, под благословията на водача Данов, разтоварихме и успокоихме падналия катър, смъкнахме багажа и от Емине и ги занесохме на ръце в хижата. След преодоляване на споходилата ни неприятна случка, почивката ни беше наложителна.

Ден Десети – 28 юли 1955 година

хижа Козя стена – Троянски проход – хижа Добрила

Хижа Козя стена е разположена в местността „Хайдук Чешма”, южно под централното било на Стара планина на 1560 метра. Името си носи от красивия едноимен връх.

9 013
Хижа Козя стена – старата

След ободрителна почивка, на сутринта поехме на изток и оставихме зад себе си уютната обстановка на приютилата ни хижа след вчерашните преживелици. За 10 дни свикнахме с много неща – с дъжда, изливащ се почти всеки ден върху нас, с тежките раници, които са почти винаги пълни, с навиците на катърите и берковчанина Петьофи. С шегите на станалия симпатичен на всички Ненчо Комитски от София, с брадите на русенци, които бяха решили да не ги бръснат до Емине.

От хижа Козя стена продължихме по добре очертаната пътека „Коликон” и след 15 минути стигнахме до седловината „Ветровити преслап”, където е издигната каменна пирамида с барелеф в памет на Петко Янев, бивш домакин на хижата, загинал в района от лавина, напомняща ни за злия нрав на планината.

9 014
Красивият връх Козя стена

Продължихме на изток по добре маркирана пътечка и след 20 минути излязохме на седловината между върховете Кучето (вляво) и Боба (вдясно). На изток от нея се издигат скалистите отвесни склонове на Козя стена (1670 м). Този внушителен връх е известен и като царство на старопланинския еделвайс. Местните планинци и овчари го наричат „балканска звезда”. За него и чудните скали наоколо преданията говорят…

* * *
…някога тук пасял стадото си волен козар, останал още от малък сираче. Неговият дом била дървената колиба и освен родната планина и козите нямал нищо на света. Влюбил се козарят в хубавата Севда, дъщеря на знатния и богат чорбаджия от близките колиби. Една била тя по хубост. Двамата млади си дали клетва за вярност, но бащата на Севда не искал и да чуе за Горан. За да отърве дъщеря си на всяка цена от него, той му предложил опасен облог. Ако убие стръвницата, която уморила през есента добитъка му, щял да го направи зет. Въпреки студената зима и големия сняг, Горан поел нагоре към скалите. Страшен сън подтикнал Севда да го последва скришно от баща си. Преди Горан да стигне последния праг, където зеела мечата бърлога, той се подхлъзнал и полетял от високата отвесна скала. Миг след това той се строполил мъртъв пред своята любима и издъхнал в прегръдките и. Ужасена Севда дълго го оплаквала, докато най-сетне и нейният плач не заглъхне в ледения мраз. От сълзите на Севда поникнало тук най-красивото планинско цвете – „Балканска звезда”. Козите на Горан, изоставени на произвола на съдбата подивяли в тия скали, а стената от която той паднал била наречена Козя стена…

* * *
Тук завършва и назъбеното скалисто било на „Кенда Балкан”, започващо на запад от връх Ушите (Капуджика) и пътеката „Коликон”. От връх Козя стена след около един час умерен ход по пътека, минаваща по хоризонтал през 3 последователни връхчета на Бальовската планина, пресечени от седловините Падалото и Хармана, излязохме на автомобилен път и покрай дъждомерния уред, достигнаме до най-високата точка на красивия Троянски проход (1520 м), съединяващ Троян с Кърнаре.

10 015
Троянският проход

Стара е историята на прохода и на пътя, минаващ през него. Иречек го смята за най-старият тракийски път през Стара планина. Когато римляните владеели нашите земи, проходът е бил връзка между северните и южни провинции и затова император Траян прокарал оттук важния военен път от Карпатите за Пловдив. През турско той също е оживена артерия. За охраняването му от двете страни са съществували крайпътни охранителни кули – „стражарници-беклемета” („беклеме“ на турски означава „чакане“). Тук се е намирала и крепостта Монте Хемо, останки от която и днес се срещат близо до Беклемето. По време на Освободителната война през прохода се преминали войските на генерал Карцов, който, спускайки се към Кърнаре и долината на река Стряма, освобождава Карлово.

Днес през прохода минава хубав асфалтиран път. На север от билото, на около 30 минути път, се намира местността „Беклемето”. Тя е отлично място за отдих и почивка и прилича на малко китно планинско селище. В миналото на товя място е имало стара турска стражарница. Името на този охранителен пост е свързано с интересна случка от борбата за национално освобождение. През декември 1872 година, когато турците под дърво и камък търсели Апостола и определили 20 хиляди гроша за главата му, Левски, преоблечен в дрипави турски дрехи, с омазнена чалма и почернени мустаци и вежди минал спокойно с един свой сподвижник от Пазарджик през турската стража на Тракийското Беклеме. Прехвърлил заснеженото било на Балкана и преструвайки се на премръзнал, се вмъкнал в малката схлупена сграда на Троянското Беклеме. Тогава там тъкмо получили нареждане до заптиетата да се следи зорко за преминаване на комитата, който бил видян в Пазарджик. Левски изслушал с видимо безразличие строгата заповед, след това поръчал кафе за себе си и заптиетата, постоплил се и отново поел своя труден път за Троян.

На изток от прохода пътят ни продължи по главното вододелно било. Заобиколихме възвишението „Костов пологар” и излязохме на тревистото било в местността „Деримагаре”, където пресякохме телефонната линия. В недалечно минало при зимните преминавания на Балкана, търговците керванджии са жертвали често добитъка си на това място, поради което и до сега е останало името му. След телефонната линия продължихме по левия път на билото за хижа Дерменкая (сега Дерменка). През възловия връх Картала (1705 м) неусетно достигнаме до скалистото връхче Орлово гнездо със изграден заслон. Оттук покрай табиите (стари турски укрепления) излязохме на широкото платовидно било „Дерменкая” (1532 м). Името се дължи на изобилстващите наоколо скални късове, подходящи за изработка на воденични камъни. След няколко завоя по платото пред нас в далечината се яви хижа Дерменкая, разположена под едноимения връх на терасовидна поляна, на 1504 метра надморска височина в хубава букова гора. Под хижата на север започва красивият резерват „Стенето”, по дълбоката долина на река Черни осъм.

Обядвахме в местността „Сандъка”, след което се отправихме по мочурлива поляна в Саръгьол (Жълтото езеро). Вероятно намиращите се тук мочурища, тресавища и затлачени блата са дали основание да се оформи предложението за второ старопланинско езеро, познато в литературните материали под името „Жълтото езеро”. Сега обаче от него не са останали никакви следи.

Часът наближи 16. Сутринта оставихме хижа Козя стена, преминахме Троянския проход, местността „Сандъка” и стигнахме връх Гюрдуктепе (1713 м). Навлязохме в „Чамлъка” (боровата гора пред хижа Добрила). След силния слънчев пек, който немилостиво жареше телата ни, свежият боров въдух и сенчестата прохлада на гората ни ободриха. Дори катърите Ком и Емине запръхтяха доволно и ускориха крачките си. Измени се и тематиката на шегите на Петьофи. Започна да пророкува, че днес ще минем без дъжд и че облаците, които виждаме да се диплят над връх Добрила, не били дъждовни. В същото време, усмихвайки се дяволито, незабелязано сложи върху раницата на вървящата пред него Радка Бакалова анорак с доста голям камък. Радка минаваше за философа на походниците с критичното си мърморене, за което беше кръстена от Васко Попов „Сеньора Мърмора”.

10 016
По „Чамлъка” към хижа Добрила

Продължихме на изток през „Чамлъка” и северните склонове на връх Добрила. Пътеката се промъкна през слаб наклон и гъстата иглолистна гора, която е напоила въздуха с аромат на смола. След около час приятен поход от Гюрдуктепе се очерта голяма зелена поляна. От западната ѝ страна се издигаше обрасъл в зеленина и борови гори връх Добрила (хайдушко гнездо на Добрил войвода през турското робство). Североизточно от върха, на другия край на седловинната поляна между връх Амбарица (2166 м.н.в) на изток и връх Добрила на запад, на 1750 метра се намираше и едноимената хижа. Бодро туристическо „е-хо-оо“ и „ой-ла-ри-пиии“ огласиха простора, а от хижата се дочу „бим-бам“, „бим-бам“ от медния звън на камбаната.

От хижата наизкачаха туристите от Троян и Сопот, дошли специално да ни посрещнат. По всичко личеше, че пророкуването на Петьофи няма да се сбъдне. Облаците над върха се сгъстиха и скоро небосклонът почерня. Гръмотевиците ставаха все по близки и застрашителни. Наложи се бързо построяване на лагера, преди да е завалял дъждът. За по-малко от 11 минути на поляната изникнаха 11 палатки, красиво подредени в 2 реда. Бяхме доволни, че изпреварихме дъжда, едва влязохме в палатките да подредим багажа и стана нещо страшно. Огромна светкавица раздра небето и върху нас рукна невиждан досега проливен дъжд. Едрите водни капки се сливаха в цели потоци вода, която силният вятър безмилостно плискаше върху люлеещите се стени на палатките, чийто дъна плувнаха във вода. Не изминаха обаче и 5 минути и дъждът се смени с град. Едри топчета лед забарабаниха по палатките, а вятърът се усили. Скоро зелената поляна и цялата околност побеля. Със страхотна сила природната стихия беснееше и поразяваше всичко. Няколко от палатките се събориха, а останалите бяха затрупани в основата им с лед. После внезапно всичко утихна, вятърът и дъждът спряха, небето се заведри, като че ли нищо не се беше случило. Само плачевния вид на лагера и побелялата земя говореха за разигралата се преди малко природна стихия. Трябваше да нощуваме в хижата. По-голямата част от походниците, които бурята свари в палатките, бяха целите мокри. Скоро кухнята на хижата се превърна в сушилник. Анораци, клинове, ризи увиснаха на разни приспособени закачалки. Изпаренията на водата от тях се смесиха с вкусния мирис на къкрещото ядене в голямата тенджера, което готвачът на хижата приготвяше за нас. Възвърна се и доброто настроение. Ненчо, сушейки на печката мокрите си чорапи, духовито разправяше, как по време на бурята държал с двете си ръце рейките на палатката, за да не я събори вятърът и градът, но въпреки това тя паднала и го затрупала.
– Ами ти как можа да излезеш от палатката?, закачаше го Райна Величкова, – как можа в тъмното без карта и компас да намериш изхода ѝ?, – и звънливия и смях изпълваше стаята.
– Ориентирах се по гласовете, които идваха от женската палатка!, – не и остана длъжен Ненчо, и той дяволито я стрелна с очи.

10 017
Бивакът пред хижа Добрила след градушката

В шеги, весели закачки, озвучени от планинарски песни, мина вечерта. Когато ръководството на похода към 23 часа завърши съвещанието си, всички други вече спяха дълбок и сладък сън.