Ден Четвърти – 22 юли 1955 г.

с.Лакатник – горски дом Чукава – с.Лескова махала

3 008
На тръгване от село Лакатник

Предстоеше ни сравнително дълъг път и затова се наложи да станем по-рано сутринта. Придвижихме се покрай източната страна на връх Яворец (1351 м), през ливадите на местностите „Корен” и „Ключа” и излязохме при чешмата в местността „Чемерник”, удобно място за почивка. Закусихме, утолихме жаждата и продължихме движението по източните склонове на връх Издремец (1495 м), получил името си от дрямките на добитъка на върха. Прекосихме обширната „Манастирска ливада” и коларски път ни изведе на превала при „Берилова воденица” – хубаво и широко място. Надясно белееха къщите на махалите „Редина”, „Размерица” и „Лесков дол”. Вляво, дълбоко в долината на бързоструйната река Габровница, между високи склонове на планината, обграден от стара гора, се е скътал манастирът „Света Богородица”. Наричат го още Осеновлагски, по името на селцето Осеновлаг, но е по-известен с името „Седемте престола”. Именословът идва от седемте олтарни престола (по два в три помещения и един в централния олтар). Подобна църковна архитектура не се среща никъде другаде и манастирът е единствен у нас по своя оригинален градеж. Истински исторически паметник, свидетелстващ за твърдостта и будния революционен дух на българския народ.

Над манастира има останки от стара римска крепост, наречена „Калето” останала от времето на Юстиниан Велики. Тук римските легиони са спирали варварите от север, които се опитвали да нахлуят в римската империя. За началото на манастира няма точни сведения, предполага се, че е основан през XI век върху старо езическо капище.

* * *
За основаването на манастира съществуват няколко предания. Според едно от тях той е построен от седемте ученици на братята Кирил и Методи. Възникването му се свързва и с легендата за въстанието на цар Петър Делян – внук на Самуил и син на цар Гавраил Радомир от брака му с дъщерята на маджарския крал Стефан I.

През 1019 година Охрид, столица на тогавашна България, е завладяна от византийците, а Петър Делян е отведен като пленник в Цариград. Тук преживява около 20 години, но накрая успява да избяга в Унгария, а по-късно пристига в Белград, където съумява да обедини българите от западните покрайнини и да вдигне въстание. Превзема Ниш и Скопие, а народът го подкрепя навсякъде. Отправя се за Солун, но византийският император Михаил IV побягва със свитата си. Вестта за въстанието достига и до другите потомци на българските царе. В началото на 1041 г. се появява Алусиан, внук на Самуиловия брат Арон, живеещ в Армения и син на Иван Владислав, с претенции за престола. Петър Делян поверява на Алусиан 40 хилядна армия, със задачата да обсади и превземе град Солун, но заради некъдърното си командване последният позволява на византийците да го изненадат и разбият. Прибирайки се в лагера си край крепостта „Острово” в южна Македония, Петър Делян е измамен и ослепен от Алусиан. Макар и сляп, Петър Делян продължава да води въстаниците, но още в първото сражение е разбит от византийските войски, в чиито редове имало и скандинавски наемници. Според преданието Делян е посечен от наемника на Византия – норвежкият княз Хералд Хардрат – основател на норвежката столица Осло, който не случайно е една норвежка сага е наречен „опустошител на България”.

Съществува и легенда за манастира, според която Петър Делян имал 7 приближени боляри, които решават да построят седем манастира, за всеки по един. Но теренът се оказва труден и построяват един със седем престола (олтари), в които да могат да служат едновременно седем свещеника.

През 18 век светилището е опустошено от турците. Покрай него е минавал пътят от Видин за Цариград, по който са придвижвали султанската хазна. Същата през 1737 година била ограбена в околностите на манастира. Тогава Видинският паша разпоредил манастирът да бъде изгорен до основи. След разрушаването му местността запустява. Възстановен е от троянския майстор Стоян (1760-1770 година) и обновен през XIX век.

Ценни реликви са запазените тук евангелия от 1773 година. Съхранени са и спомените от идването на Отец Паисий, Васил Левски и други. През 1779 година в него намерил убежище Софроний Врачански, преследван от кърджалиите. Оттогава е останала една антика – клепало с инициалите му – „С. Еп. Вр.” През 1849 година йеромонах Христофор открил тук килийно училище за децата от околните села.

Запазен е и спомен от поета Иван Вазов, който при излетите си до красиви и святи места из този край е отсядал в манастирския чердак. Вдъхновен от тишината, пишел своите стихове. Тук се ражда от поверията за размирните времена и прекрасната балада „Клепалото бие”:

Във глуха планинска долина стояла
във стари години обител света,
кандилце блещяло, молитва се пяла
във черквица бедна, далеч от света.

Но таз идилия била разрушена от неверник зъл, който убил старият калугер и запалил манастира…

От божия дом не остало ни диря…
Един спомен мътен остал на света.
Един само спомен и чудо незнайно:
тук всяка неделя, по тъмни зори,
гласът на клепало разнася се тайно
по ближни долове, из глухи гори.

* * *
От Бериловата воденица колоната премина последователно местностите „Говежди преслап” и тревистото било на „Влахина планина”, в близост до връх Високата чукла. Времето започна да се влошава и заваля. Това наложи с по-бързо темпо да се спуснем към горския дом Чукава, построен на хубава поляна, на запад от едноимения връх, където се подслонихме от силния дъжд и обядвахме.

4 009
Горски дом Чукава

* * *
Според предание името на село Батулия е свързано с легендарния хайдутин Батул войвода, син на Куркур кехая от равна Добруджа. Батул бил буйна натура, смел и непокорен. Не можел да търпи золумите, що вършели турците в родния му град. Веднъж по време на вършитба насред мегдана при свада бастисал турска чалма заедно с това що било под нея. Подгонили го заптиетата, Батул яхнал аления си вихрогон и поел на запад към Стара планина, срещу течението на река Искър и се озовал на източния скат над реката. Насякъл дъбове и буки, вързал ги на коня на теглич и спрял на една ливада. Там вдигнал къща с мазе на един кат. Друга такава нямало в района. Минавайки, селяните спирали да оглеждат къщата. Много от момите го харесвали, но той дори не ги поглеждал. Изгора му станала сирота Мара, на чийто ръце тегнели две невръстни деца – Стоянка и Добринчо. Приел ги той в къщата си и заживяли радостно и сговорно. Сред селото минали турци. Минали, но не заминали, останали в конака да събират данъци и за високата порта еничерчета да вземат. Мъжете псували, жените проклинали. Вечерта в конака натрупали събраното, а задържаните три момченца залостили в отделна одая. Сред тях бил и Добринчо, детето на Мара. След като се нагостили богато и сръбнали някое друго павурче, турците разрешили само една от майките да влезе и укроти децата. Жените избрали Мара.

Още по тъмно, преди зазоряване затропали копитата на конете. Били шестима, а водели осем коня и една талига. С децата тръгнала и Мара да ги изпрати. За една нощ косите и побелели, ръцете и затреперали, а тя само повтаряла „… Господи помогни…”

На сутринта странен камък препречил пътя. Стъписал се конвоят, запръхтяли конете, усетили някаква опасност. Изтрещяла пушка и водачът се свлякъл от седлото. Вторият изстрел повалил още един от конвоя. Третият за зла участ пронизал Мара в сърцето и тя паднала в талигата с децата, без дори да изохка. Като видял що станало с Мара, Батул извадил ножа си и се нахвърлил върху конвоиращите, които дали отпор. С рани и отсечени пръсти на лявата ръка, хванал Балкана и станал хайдутин да отмъщава за поруганата чест на жена, дете, род и родина.

Случката станала през лятото на 1443 година, на негово име десет години по-късно хората нарекли селото си Батулия. Така е записано и в турски тефтери от 1453 година, а мястото където Мара била пронизана, нарекли Марина мрътвина. Телата на убитите насилници местните хора отнесли и закопали далеч от селото, от другата страна на Искъра. Години по-късно, когато пороите отнесли земята, на склона, където били заровени турците, се показали костите им. Местността получила името Реброво – да дава кураж на балканджиите и да знаят насилниците, че всеки който им стори зло, го чака това! Днес Реброво е малко китно селце, а вечер когато заблестят електрическите лампи, селището напомня Търново.

* * *
По време на почивката в горския дом Чукава до изсушаването на мокрите дрехи, походниците от русенската палатка решихме да си пречистим раниците от бързо развалящите се продукти, като от тях решихме да направим трипластова плодова торта. Между пластовете поставихме пълнеж – смес от пресни круши, мармалад, орехи, разбит бутер и кондензирано мляко. Над третия ред бисквити заляхме тортата отново с подсладено мляко, шоколад с орехи, борови връхчета и крем от разбити на пяна белтъци и всичко запекохме на умерен огън. След изпичането и я нарязахме на парчета, равни на броя на участниците и я оставихме да изстине, а ние излязохме да си подредим раниците.

В това време приятно дразнещата обонянието миризма привлякла походниците и още в топло състояние я изяли за наше здраве, без да оставят даже едно парче да опитаме. Когато разбрахме какво се е случило с тортата, всички бяха доволни и усмихнати, освен нас. Д-р Икономов се намуси, но през смях каза, че ще научи тарикатите на уважение.

Набързо правим втора торта, но този път в пълнежа слагаме и съдържанието на две пакетчета английска сол, примесена с шоколадови пургативи. След изпичането и я нарязваме на броя на походниците и отново я оставяме да изстине на масата.

След 15-20 минути тортата вече беше изядена с вълчи апетит. Пекна слънце и ние в колона напуснахме горския дом. Русенци останахме на опашката леко усмихнати в очакване на това, което щеше да се случи. За наш късмет пътят ни минаваше през гола, равна поляна, по която нарядко се показваха цветчета.

Изведнъж от вървящите пред нас мъже и жени се зачуха тревожни викове: „Олеле стомахът ми, не издържам!”, хващайки се за коремите и гащетата. „Минавайте бързо напред и не се обръщайте назад!”. Само за секунди голата равна поляна се напълни с наклякали туристи. Всеки гледаше да се облекчи, без да се срамува мъж или жена е. Е … посмяхме се от сърце, защото незачетеният ни труд бе възнаграден с много смях от комичното произшествие. По време на походи се случваха и такива неща, които с пикантността си ни разсмиваха до края.

След закачливата история с „прочистването“, продължихме траверсирането на връх „Чукава” (1589 м) и слязохме в билната седловина „Разделена вода” (1380 м) и при почти равен път се спуснахме в ливадите на село Лескова махала. Времето отново се намръщи, заваля и при първата плевня, която беше близо до чешма с корито, прекарахме нощта на топло в сеното.

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s