Ден Втори – 20 юли 1955 г.

х.Ком – вр.Ком – река Пробойница

Когато сутринта на 20 юли слънчевите лъчи проникнаха през върховете на боровете, ние правехме своята утринна гимнастика. Акордеонът на Стефчо Жеков от София изпълваше простора с бодра валсова мелодия и правеше гимнастиката и самата сутрин лека и приятна.

За връх Ком групата се разтегли в колона по един и „запълзя” по широката пътека, през боровата гора. Начело със знамената вървяха и дежурните по палатка за днешния ден – русенците, а в ариергарда „симпатичният” Петко от Берковица, за когото не си спомням защо започнахме да го наричаме „Петьофи”, весело подвикваше на двата катъра (Ком и Емине), натоварени с палатките и уредите на лекарската бригада (за научно-планинарските изследвания).

2 003
Към връх Ком

След около 30 минути излязохме на превала – седловината между Mалък и Среден Ком. Оставихме раниците и придружени от двама граничари към 9 часа стигнахме началната точка на маршрута – Големият Ком (2016 м), островърха могила, забила високо челото си в сините простори (на латински думата „ком” означава могила). Географското положение на върха го е определило като начална точка на маршрута Ком-Емине. Стояхме и се любувахме на красотата около нас. Погледът се носеше волно над обгледните долини и върхове.

2 004
На връх Ком с граничарите

През юли 1880 година Иван Вазов се изкачва на връха и написва стихотворението „На Ком”. Там сега има мраморен барелеф с образа на поета и част от текста му.

Оттук окото волно прегради не намира.
Вселената пред мен покорно се простира.
Душата волно диша. От тия планини
умът към нещо светло, голямо се стреми.

Връх Ком е планински първенец, който влиза в страниците на художествената литература чрез перото на народния поет Иван Вазов. В стихотворението, посветено на върха, той по неповторим начин е предал вълнуващите чувства, които буди панорамата от него, а в романа „Нова Земя” му е посветил няколко глави.

Развълнуван и с чувство на особена радост се обърнах на изток. В далечината се очертаваше силуета на надипленото старопланинско било, наподобяващо развълнувано море и забулени над десетки върхове, всеки по своему красив и различен и които в продължение на един месец трябваше да преодолеем и стигнем до Черно море. На върха последва кратка литературна програма, която завърши с пламенни думи на главния ръководител – „обявяване на началото на похода и за успешното му завършване”. Думите му бяха изпратени с туристическо „Ура” и песента „Планинарю смел”.

Походът е открит! Обзе ни особено вълнение. Предстоеше да направим и първите крачки от началната точка. Някой предложи да вземем по едно камъче от Ком и да отнесем до Емине, откъдето да го хвърлим в морето. Предложението ведната се прие. Разбира се, не е трудно да се отгатне, че размерите на тия камъчета бяха от възможно най-дребните, които можеха да се намерят на върха. След тази „процедура”, начело с водача Г.Данов и под звуците на акордеона на Стефчо с песента…

Планинарю смел, към върха поел,
на борба със бури, ветрове,
пропасти, скали смело премини
и горд като орел ще бъдеш ти!

… тръгнахме за нос Емине.

2 005
Първите стъпки

Първите крачки бяха направени, нищо, че ще трябваше да направим още около един милион. Ние бяхме уверени, че крачкомерът, който висеше на колана на капитан Недю Иванов ще ги отброи.

2 006
В колона към Емине

Неусетно слязохме обратно до седлото при раниците. Траверсирахме Малък Ком (1980 м) и се спуснахме към мандрата в местността „Торището”, където направихме малка почивка. След това пътят навлезе в букова гора и покрай възвишенията „Голата” и „Зелена глава”, където на времето е имало римски укрепления за контрол на прохода „Петрохан”, където набързо се озовахме. Той бил използван още в римско време и по съществуващите следи от древни крепости личи, че тогава е бил важна съобщителна артерия. След разширяване на пътя през 1863 г. от Мидхад паша, на поляната на превала е било построено малко ханче от берковичанинът Петър Ангелов. Оттогава проходът започнал да се нарича „Петрохан”.

Тук бяхме приятно изненадани от домакина Васил Попов, който беше избързал, малко преди нас, за да организира обяд – супа, топла храна и режещо се с нож овче кисело мляко. Последва двучасова почивка и разглеждане на строящата се „Петроханска каскада”.

Горската поляна на билото на „Петрохан”, векове наред представлявала килим от цветя. Сега се е превърнала в малко планинско езеро с 6 метра високи бетонни стени. Захранване на езерото става чрез 2 канала, то събира водите от южните склонове на Берковската планина. Оттук по напорни тръби водата се спуска надолу и задвижва ВЕЦ-овете „Петрохан”, „Бързия” и „Клисура”, с което каскадата придобива огромно стопанско значение за този край.

Ободрени след почивката, поехме пътя към Козница (билото от „Петрохан” до „Лакатник”). След половинчасово изкачване по маркиран път, продължихме по полегатото било. Последователно преминахме слабо издигащите се върхове над билото Малка и Голяма Козница. Уморени от жегата и товара, спряхме за почивка на малка полянка до самия ръб на билото с разклон за връх Тодорини кукли (1785 м) и гара Лакатник.

На северозапад под нас Козница се спуска стръмно и образува живописната клисура на река Бързия, в която е разположено едно именото село, заедно с електроцентралата над него. На югоизток билото продължава по връх Балдуин и достига Искърския пролом. На североизток се открива тясното било, завършващо с най-високия връх на Козница – Тодорини кукли, с хубави каменни отвесни скали, предлагащи чудесна панорама.

* * *
За „Тодорини кукли” легенда разказва, че село Спанчевци (Берковско, сега квартал на Вършец) по време на османското робство принадлежало на Берковския Хасан бей. Той бил в напреднала възраст, но очите му все красотата търсели и продължавал да задиря най-хубавите моми и невести.

Сиромашията в селото била голяма, но хората живеели задружно. По стар обичай се събирали по седенки-преденки в дома на най-личните, хубави моми, между които била и Тодора Стоянова. Гласът и бил звучен, а русите и плитки стигали до под кръста. Често до нея сядал Иван и свирел с медения си кавал. Млад и снажен бил той. Били си дали дума с Тодора, когато зазими овцете да се съберат по венчило, дом да градят, челяд да отглеждат.

Една вечер бащата на Тодора донесъл нерадостна вест. Остарелият бей научил за хубостта на Тодора и пратил хабер, че ще я вземе в харема си. Пратил и богати дарове – сърма, коприна и два наниза жълтици. Когато видяла даровете, Тодора заплакала. Оплаквало я и цялото село. Но тя била силна българка, грабнала бели незапредени къдели вълна, шарената хурка, вретеното, дето Иван ѝ измайсторил и побягнала към върха, дето със стадото си бил нейният любим. Преди да влезе в гората, чула тропот. След нея препускали конници. Припнала с всички сили, като кошута, но потерята вече я настигала. Със сетни сили стигнала зъбера на една скала, под която зеела пропаст. Обърнала се към бея и с все сила извикала: „Проклет да си Хасан бей, дето искаш от либе да ме отделиш!” Гледал я слисан беят и думал: „Слезни ханъм Тодоро, слезни! Бива ли такава хубост да затриеш?” Но тя не искала да чуе думите му. Девойката полетяла към пропастта с разпилени руси коси. Вятър подел и разнесъл белите и къдели, които се накиприли като кукли по околните върхари.

Векове са изминали оттогава, а върхът величаво извисил снага в подножието на самата Стара планина, все още се нарича „Тодорини кукли” и напомня за вярната любов на една българка.

Това знаят и разказват хората от Берковските села, ала ако минете през Вършец, ще чуете трета легенда за друга юначна и смела Тодора, която живяла много отдавна в този край.

Отдавна някога в село Спанчевци живяла хубавата мома Тодора. В една късна есен тя свикала голяма седянка в бащиния си двор. Наклали буен огън, около който се наредили селските моми и ергени. Момите плели и предяли, момците им чупели орехи и пригласяли на моминските песни с кавали и дудуци. От време на време някоя дяволита девойка припявала дружките си за един или друг момък и припевките били изпращани с весели подвиквания. Така неусетно в песни, работа и закачки превалили нощта, ала младите не се сещали за сън. Когато месечината приклекнала над планинските чуки, момите запели песента „Изгряла ясна месечинка”, ергените се събрали на купчинка и зашушукали нещо по между си, а после рекли на момите:
– Която мома изпреде най-рано куклата (къделята) си, на нея ще се падне най-хубвият момък!
– Не най-хубавият, а най-юначният! – възразила Тодора; нам трябват юначни мъже!
– Ний ще признаем за най-юначен оня момък, – откликнали вкупом девойките, – който посмее сам преди първи петли да се изкачи на връх планината и да забие кол на най-високата чука.

Момците останали като попарени след тия думи. Кой ще посмее да премине през дърварското кладенче, докато песните на петлите не разгонят самодивите, дето играят край него до късна доба. Подигравателни закачки засипали спотаените и засрамени момци.
– Ето на, свършва ми се куклата, а още не зная кой момък ще ми се падне, – подметнала една от момите.
– И това ми било мъже! – притурила друга.

Само Тодора бързала да преде и изпод вежди поглеждала омърлушените ергени. Като изпрела къделята си станала и рекла:
– Тогава аз ще отида и никаква награда не искам. Ще забия хурката на чуката и веднага ще се върна!

Слисали се моми и момци, онемяла цялата седянка пред Тодорините думи. А тя скочила и тръгнала в тъмната нощ. Стигнала на най-горната чука, но почвата била камениста и тя приклекнала на колене за да натисне с все сила хурката си. Когато успяла да я забоде, надигнала се да стане, но някаква невидима сила я дръпнала за престилката. Тодора се опитала да се изскубне и с всички сили се дръпнала назад, но полетяла в пропастта.

Дълго време чакали момите и ергените, но Тодора не се завръщала. Рано сутринта селските ергени тръгнали да дирят смелата девойка. Намерили забитата хурка на най-горната чука и парче от престилката и. Разбрали, че в непрогледния мрак заедно с хурката си е забучила и престилката си. Открили тялото на девойката в пропастта, изнесли го и го погребали на високата чука до хурката. Оттогава и до ден днешен красивите чуки наричат „Тодорини кукли”.

* * *
От разклона по маркирана пътека, сочеща пътя за гара Лакатник продължихме по южния склон на „Дебели рът”(Крушачки връх) и не след дълго излязохме на „Червената локва” (с червеникаво-глинести брегове, оправдаващи името ѝ). След кратка почивка продължихме на изток до връх Балдуин. Оттук изоставихме тази пътека и по маркировката в югоизточна посока се спуснахме по стръмната каменна пътека на Менков рът, близо до изворите на река Пробойница и около 19 часа в местността Брезако се спряхме за да пренощуваме. За по-малко от 10 минути на малката поляна на левия бряг на реката изникнаха 11 палатки и лагерът беше готов.

Няма нищо по-хубаво от лагерния огън. След дневната умора от изминатия преход, той създава истинска наслада. А звездното небе, хубавата поляна сред буковата гора и клокоченето на реката под нас придаваха на бивака ни още по-голяма красота. Изведнъж прозвуча мелодията на хубава планинарска песен. Стефчо беше засвирил на акордеона си. Една след друга се редяха песните, на никого не му се спеше… Но … нали има правилник … гласът на дежурния сепва всички ни: „Строй се за проверка!”

Часът е 22. Пламъците на огъня хвърляха бледа светлина върху строените в две редици участници в похода. Едно след друго прозвучаха в тишината имената на другарите и краткият отговор „Тук”. Дежурният докладва: „Другарю главен ръководител, на вечерна проверка всички участници в републиканския поход са налице.”

Скоро в лагера се възцари пълна тишина. Само караулът от време на време хвърляше по някоя съчка на загасващия огън.

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s